На празници като 24 май и 1 ноември винаги обръщаме поглед към учителите – съвременните будители и просветители, отдали живота си на българското образование, просвета и култура, на българските ученици. Често забравяме обаче учителите пенсионери, на голяма част от които се дължи заслугата днешните им последователи да продължат тяхното дело, защото са ги закърмили с любов към книгата и знанието. А те са сред нас и продължават да честват Деня на славянската писменост, култура и просвета, макар и в сянка.

Седемдесета поредна година като учител ще посрещне 24 май първата жена директор в Разложко – Лимонка Барова, която е отдала 36 години от живота си на учителската професия. Днес тя вече е на 90 години, с остър ум и в добро здраве, и споделя, че учителят винаги си остава учител и 24 май е специален за всеки, отдал живота си на тази професия.

Лимонка Барова е родена 1929 в село Баня. През 1951 година заема поста директор на основното училище в родното си село. Работи и като завеждащ педагогически кабинет в отдел „Просвета“. Има 36 години стаж като учител, от които 10 като директор. Най-дълго време е работила в ОУ „Никола Парапунов“. Л. Барова ще остане в историята като първата жена директор в Разложко. В навечерието на 24 май тя с носталгия си спомня за този празник, за децата, училището и всички прекрасни моменти

– Г-жо Барова, какво Ви подтикна да изберете учителската професия?

– Посветих 36 години от живота си на тази прекрасна, но трудна професия. Посрещам 24 май вече 70 години като учител. От тях 36 години като действащ и 34 като пенсионер. Но учителят винаги си остава учител. Причината не е една. В родното ми село Баня, където съм родена, живеехме до училището и всеки ден слушах детския глъч. Това ме зареждаше с положителна енергия и ме правеше щастлива. Баща ми и чичо ми също бяха учители и може би и това ме е подтикнало да поема по този път.

– Вие сте първата жена директор в община Разлог, трудно ли Ви беше и как приеха хората това?

– Като млад учител и млад човек изобщо, с помощта на учителския колектив и на родителите работехме много успешно. Затова много по-късно към отделите „Просвета“ на околийските центрове, както се наричаха тогава, се откри педагогически кабинет и аз започнах работа и там. Целта му бе изучаване на добрия педагогически опит и внедряването му в учителската работа. Не мога да кажа как хората са приели жена да бъде директор по онова време, но мисля, че щом съм имала подкрепата не само на учители, а и на родители, съм била добре приета.

– Дъщеря Ви също е учителка и реално чрез нея Вие не сте губили връзката с училище. Имате ли поглед върху днешните ученици, днешното образование, какво им липсва на днешните деца?

– Днешните деца не знаят да играят. Те са ангажирани с всички тези комуникации – лаптопи, таблети, телефони, и им липсва именно безгрижното детство, липсва им четенето. Наистина, живеем във времето на модерните технологии и децата са много по-информирани, но всички трябва да осъзнаем, че четенето е нещо изключително важно, защото развива въображението, създава умения за критично мислене. Четене и грамотност – това са знания за живот. Малките деца имат нужда от истинските книги – да разгръщат страниците, да разглеждат картините, да вдишват миризмата на хартия. Нека детето първо да обикне книгите, да развие навика и нуждата да чете. Четенето е изключително важно, защото развива въображението на учениците, създава умения за практично мислене.

Едно от най-хубавите неща на лятото е, че имаш достатъчно време за четене на книги. Те са най-тихите и най-постоянни приятели, възпитават и в любов, и без тях имаш усещане на незавършеност. Нека книгата стане неотменен приятел на децата, защото книгите са само началото.

– Може ли в днешното образование да се почерпи нещо от образованието в миналото, доколко родителите имат място в образователния процес?

– Сега има и навлизат много нови методи на преподаване, но основно старите методи си продължават или се връщат. Може би учениците трябва да имат повече респект към учителите, повече уважение към тях. В миналото учителите бяха сред най-уважаваните хора. Може би тук е мястото на родителите. Те трябва да възпитат децата си в най-ранна възраст, да изградят в тях ценности, които да се надградят в училище. Неслучайна е приказката, че най-важни са първите седем години.  

– Кои са най-милите Ви спомени от учителството?

– Всички спомени са ми мили. Прекарвахме много време с учениците, имахме много извънкласни дейности, кръжоци, правехме много екскурзии. Всичко това се помни. И сега като ме срещат бивши ученици, ми казват, че благодарение на мен са видели Шипка или друга забележителност в България. Сега е по-лесно, има транспорт, има много бази за нощуване на децата. Тогава единственият метод за придвижване беше влакът, а спането беше в училищата на пода, на дюшеци, но на децата им беше интересно и не се оплакваха.

Имам много спомени с децата, но и те ме обичаха и уважаваха, което е най-голямата награда за един учител. И до днес всеки випуск в Баня, на който съм преподавала, ме кани на техни срещи като почетен гост. Не мога да опиша колко е мило, защото момичетата идват и ми целуват ръка, а момчетата ме прегръщат. Всички вече са възрастни, някои дори пенсионери, но и до днес споделят мили спомени. Прекрасно е да видиш бившите си ученици вече като възрастни, да чуеш от тях, че това, на което си ги учил, се е оказало полезно. Чувстваш се насърчен, когато ти кажат, че имат прекрасни спомени от годините, прекарани с теб.

Посветих живота си на тази прекрасна, но трудна професия и за мен несъмнено най-голямото удовлетворение е да видя хора, на които съм преподавала и са станали успешни и полезни на обществото. Един от тях е краеведът Атанас Ячков, който за жалост си отиде от този свят. На една от тези срещи той ми подари своите книги за Баня, подписани от него и с прекрасни послания на признателност и любов. Имала съм прекрасни випуски и ученици, които помня и до днес. Повечето от тях също са учители, има и лекари, сред тях рентгенологът д-р Рачев, хирургът д-р Димитър Димитров, който работи в Окръжна болница, хирургът д-р Христо Георгиев, детската лекарка Соня Сланчева, актрисата Жанет Керанова… Сред учениците ми има лесовъди, инженери и много други, всички успешни в професиите си.  

– Колко важна според Вас е учителската професия?

– Мисля, че учителите сме нещо специално. Учителите полагат основите за образование на всеки човек, дори и в най-добрите професии. Всяка професия е важна, но без учителската другите просто са невъзможни. Да си учител не е просто работа. Мисля, че е съдба. Веднъж станеш ли учител, оставаш такъв за цял живот и за всяко едно дете, което си учил. Да даваш знания, да възпитаваш и заедно с това да обичаш всяко дете, независимо от способности, положителни или отрицателни постъпки, е уникално. Учителското сърце не се нуждае от много – стига му едно „благодаря“ и успехът на неговите ученици. Това осмисля всички усилия, всички тревоги и безсънни нощи. За мен беше чест да бъда учител и да изляза в заслужена пенсия.

– В навечерието на 24 май какво искате да пожелаете на учителите и на учениците?

– На учителите – крепко здраве, радостни емоции, сили! Работете с ентусиазъм и заедно с всички други уроци не забравяйте и най-важния урок – урока по човечност! Обичайте и бъдете обичани от своите ученици!

На учениците искам да пожелая да растат здрави, умни, ученолюбиви и жизнерадостни! Да запазят детското в себе си и да не забравят своите учители!

ЯНА ЙОРДАНОВА


  • Лимонка Барова (вдясно) на наборна среща заедно с едни от първите си ученици, три от тях също литератори


  • Л. Барова (вляво) като почетен гост на наборна среща на един от първите си випуски