Знаете ли какво е чувството да вървиш до Милица в ранна утрин из парка и да си говорите за нещата от живота? Чувството е, сякаш тези безкрайно сложни наглед „неща от живота“ са просто бонбонки в пазвата на дете – то обича розовите и си ги хапва с огромна наслада, но не обича лилавите и кротко ги набутва на дъното на дълбоките си джобове. Не че лилавите бонбонки не съществуват в живота й, но Милица предпочита да се храни с розовите. А когато някой лилав бонбон попадне случайно сред тях, голямото й, гладно за чистота сърце проплаква за миг, четирите китайки в нея тропват с краче, а духът на необикновените й прародители попива сълзите, връща пламъчето в очите й и я кани на щур танц с усмивки.
Тази жена е извън времето и срещата с нея винаги е топла, независимо дали навън е зима или лято. Припомняме ви един наш разговор с нея.
Милица, къде го побираш целия този твой чар?
Ооо, първо трябва да уточня, че в моето красиво тяло живеят четири китайки, които са адски чаровни! Ние сме като Avengers (който не е чувал за тях - това са мегаумни, секси и весели супергерои!). Но ако говорим сериозно, чарът е нещо вродено, дарено ти от боговете! Това е начинът, по който виждаш света, по който действаш в него и общуваш с околните. За мен чаровният човек е смел, благороден, скромен, пиперлив и остроумен. Чаровният човек не се оплаква, колкото и да му е трудно, не си вири носа, но има самочувствие и цени труда си, уважава живота и се учи. Естествено, естет e!
Чар складирам и в дамската си чанта, в очите на приятелите си, в сърцата на публиката, в саксиите на баба ми!
Понякога наричаш себе си „жената октопод“. Защо?
Защото мога много неща. Обичам да работя и за мен е под достойнството ми да се вайкам, че нямам пари, a да капризнича, че работата била тежка. Била съм сервитьорка, телефонистка, копирайтър, преводач. Пея, озвучавам, играя, майсторя, рисувам и пиша. Ох, колко съм велика! А, забравих - шпакловам, но пък майка ми, тромпетистката, реди плочки най-добре!
Отраснала съм в годините на "направи си сам". У нас всичко е сътворено от ръцете на мама, татко, баба и сестра ми. Като почнеш от къщата, шкафове, легла, гардероби, корнизи, завеси, чаршафи, покривки, дрехи, компоти... и какво ли още не. Всички рисуваме, всички пишем стихотворения, всички сме луди! Хахахаха!
Майка ми ни влачеше по частни уроци със сестра ми и така ми даде английския език, пианото и оперното пеене!
Родословното ни дърво е богато. Баща ми е потомък на фабрикантски род. Прадядо ми Тодор е съградил една от най-модерните фабрики за тухли и цигли в годините преди 9 септември. Той създава и правилник на труда, в който описва правата и задълженията на работници и собственици. Някои от точките са: “На работника се полагат два ката чисти работни дрехи. Три пъти на ден топла храна. Помещение за къпане! При инцидент по време на работа на работника да се окаже помощ, ако трябва, да получи отпуск и заплащане за лекарства.”
Етиката на прадядо ми Тодор е била на изключително високо ниво. Праща дъщерите си в Австрия и в Американския колеж в България. Но идва национализацията през 1947-a и нещата се обръщат. Цялото му имущество е иззето и семейството е принудено да живее в обора срещу къщата си. Прадядо ми води дело за няколко кокошки и овце и успява да си ги върне. Прабаба ми почива от мъка и го оставя сам с три дъщери. Тежка е съдбата и на рода ми по майчина линия. Баба ми Милица е от Скопие. Преживяла е Втората световна война. Тежък развод, заливане с киселина, преследване от българските власти заради македонския й произход. Слава Богу, в гена ни има много сила и жажда за живот, срещаме както лоши, така и добри хора. Заради силния дух и отговорното отношение към работата и към хората успяваме да се преборим с всички трудности.
Майка ми пък е детето чудо. При положение че преживява тежкия развод на родителите си, брат й умира на 19, вътрешната й сила я превежда през филхармония "Пионер" на Влади Симеонов, обикаля света с оркестъра и така ражда нас двете със сестра ми, влиза в музикалната академия и става единствената тромпетистка в България.
Откъде произлиза интересната ти фамилия?
Дядо ми Георги ни е разказвал следната история. Родът му се мести в друго село. Занаятът там е дърварство. И един ден той тръгва с новите си съселяни да сече дървета. Хората започват да работят, той седи и гледа. По едно време някой се провиква: „Ей, ти, защо не сечеш?“ И тук следва знаменитата реплика, която ще прекръсти целия род: "Ами какво да правя? Тя, секирата, гладна, магарето гладно, как да работя?" И така шеговитият дядо си спечелил прякора Гладника. Оттам и фамилията.
Би ли я сменила от любов, когато се омъжиш?
Лично аз мисля, че едно дете трябва да носи имената и на двамата си родители, тогава няма да има нужда никой от родителите да сменя името си. Пък и с тази фамилия печеля много повече. Само като чуят името ми, хората ми предлагат лакомства!
Ооо, това е тежка тема за мен. Аз съм много лесно раним човек. Страдам, когато видя чуждата мъка. Била съм се в защита на непознати хора. Видя ли несправедливост, направо "възвирам". Ненавиждам лъжците, жестоките и грубите хора, потисниците, тъпите и крадливи шефове. Затова не си мълча и губя работа. Но не мога да живея в страх или в унижение.
Светът все още е като картина на Йеронимус Бош.
Слава Богу, все още има мирни места. Има добри и смели хора, които разчистват място и завземат територия от жестоките и алчните унищожители на планетата. И в България има такива. Ще ми се и аз да мога да се наредя между тях.
Тежко е... Отвсякъде ни заливат новини за ужаси, катастрофи, страдания на невинни души. Живеем в балон от страшни новини. Но не можеш да помогнеш на всички, не можеш да спреш всички жестокости по света и сърцето ти се сломява, душата ти се гърчи. Това е и моят проблем. Искам да помогна на всички, но не мога и това ме съсипва.
Понякога толкова се огорчавам, че губя сили, чувствам, че моята професия е ненужна и не помагам на никого с песните си... Как да пея, когато нападат старци, бият бебета и мъчат животни. Но силната ми позитивна енергия търси съмишленици, черпя енергия и оптимизъм от добрите хора, от природата, а когато се ядосам, много бързо разчиствам пътя си от отрепките!
Къде е спасението?
За мен спасението на човешката цивилизация е в изграждането на едно ново поколение хора. Което означава рязка смяна в образованието и в начина, по който децата опознават законите на света, в който живеят. Сегашното образование е досадно, непълно и объркващо. Липсва дисциплина. Децата растат в свят, в който никой животински или растителен вид няма права. Собствената ни планета няма права, а само задължения да храни, да дава гориво, да позволява да я унищожават докрай.
Знам, че с интелекта, с който разполагаме, можем да пазим природата, да не използваме животни за опити на козметични компании, да няма войни и смърт, да няма вредни храни и напитки, които да предлагат на децата ни, и да си живеем в разкош и лукс! И да работим до 4 часа! Уви, не знам защо хората не искат това.
Амбицията не е нещо лошо. Тя като добрия и лошия холестерол бива добра и лоша амбиция. Добрата те кара да работиш повече, да се развиваш, да се усъвършенстваш, да искаш да си отговорен, да искаш да създаваш нови неща и така се обогатяваш. Лошата е, когато се стремиш само към крайния резултат – пари и овации, и си готов да преминеш всякакви морални и етически норми само и само да получиш пари, овации и власт. Тогава най-безобидният начин да изкараш пари е с халтура. Но когато говориш за истинско изкуство, а пък правиш халтура, нещата се разминават. Аз лично не обичам да давам често интервюта, не обичам да ходя залудо по сутрешни блокове просто за да се появявам. Обичам, когато гостувам някъде, да имам какво да кажа и какво да предложа на зрителите. Защото празните приказки ме изморяват.
Би ли влязла в шоу като VIP Brother и защо?
Никога. Предлагали са ми, отказах. За мен това е ненужно предаване, в което хората страдат психически, дълго градена репутация бива смазана буквално за минути и не мисля, че това трябва да е зрелището, което да вълнува хората. За мен то е елементарно и воайорско и дори не е социален експеримент. Това е една лесна машина за печелене на пари. Да, много мои добри колеги и приятели работят там, но това е техен избор в един свят, в който се бориш за всяка стотинка. Лично аз не си представя, че мога да се опетня и да се подложа на такова затворничество.
Какво гледаш по телевизията?
Почти не гледам телевизия, защото тя отдавна се е превърнала в личния канал на болници и аптеки. От всяка реклама ти набиват в главата, че си болен, че имаш гъбички по ноктите, че страдаш от травми и слаби кости, че ти липсват витамини и че децата трябва да пият хапчета, че вместо да ядеш магданоз, трябва да пиеш аспирин, вместо да внимаваш какво ядеш, може да се натъпчеш и след това или преди това да си вземеш едно хапченце. Телевизията е по-скоро вредна, отколкото полезна, затова нямам намерение да издържам отровите, които изливат върху мен. Да, гледам понякога HBO, Fox life, естествено, научно-популярните канали, но нашите ефирни телевизии с малки изключения като БНТ са се превърнали в тотален отходен канал.
За какво ти липсва време?
Липсва ми време за приятелите ми, за мен самата и за моите близки. Тичам постоянно. Но всеки път, когато започна да се оплаквам, че съм претоварена от работа, се сещам за онзи период, в който нямах никаква работа и се отчайвах от това дали изобщо имам място под слънцето и как ще вържа двата края, и веднага спирам да се оплаквам и се захващам за работа.
Влюбено ли е сърцето ти?
Влюбено е сърцето ми, но нищо повече няма да разкажа. Чувството е прекрасно. Обичам да пазя в тайна личния си живот, защото твоята къща и твоите хора са тези, които могат да те заредят и да ти дадат сила, с която да преминеш през всички трудности в живота. Няма нужда всичко това да е обърнато към хората и те да следят всяко твое движение.
