Отчуждението между деца и родители е проблем, с който се сблъскват мнозина семейства в целия свят. Интернет и технологиите все по-агресивно изместват истинското общуване, което никога не може да бъде компенсирано. На 25-ти април отбелязваме Световния ден за борба срещу синдрома на родителското отчуждение. За девета година този ден се отбелязва и у нас, обикновено с издухване на сапунени мехурчета – „мехурчетата на любовта“.
“Отчуждението е налично, когато детето и родителят изгубят емоционалната си връзка”, е мнението на психолога Минчо Николов. Той не крие, че в практиката си има подобни случаи, но признава, че дори само с осъзнаването на проблема и желанието да бъде поправен, семействата са изминали половината път преди да потърсят помощ от специалист.
Г-н Николов, кога и откъде тръгва отчуждението между дете и родител?
Проблемът се проявява в ранна възраст. Често възрастните смятат, че детето трябва да е облечено, нахранено, на топло и това му е достатъчно. Не е така – детето има нужда да играе, да общува, да изразява емоциите си. Това не се случва, защото родителите не обичат децата си, просто живеят живот, в който купуват, вместо да бъдат. Детското сърце е много чисто и далечно от това на възрастните. Отчуждението е налично, когато детето и родителят изгубят емоционалната си връзка.
Какво се случва с детето, когато вече е тийнейджър?
Тийнейджърът не вижда подкрепата в родителите си и спира да споделя и хубавото, и лошото. Децата в тази възраст развиват страх от критиката на родителя. Важно е да спомена, че там я има и другата крайност - да бъдеш абсолютен приятел на детето, вместо родител. Това крие огромни рискове. Хората казват, че е хубаво да бъдеш приятел с детето си. Хубаво е, но е хубаво и да се спазват някакви граници. Тийнеджърите са във възраст, в която е ключова фигурата на родителя. Не бива да бъдем нито прекалено строги и отдалечени, нито прекалено близки и изгубили авторитет. Трудно е да се намери златната среда, но ако поне се стремим към нея, гарантираме щастието на детето си.
Къде в общуването грешат родителите, отчуждени от децата си?
Трябва да уважаваме вкусовете и предпочитанията на децата, да приемаме какво харесват и какво не. Какво искат да правят и какво не. Много родители обичат да казват кое е вярно и грешно. Няма вярно и грешно. Има харесвам – не харесвам, усещам – не усещам, чувствам – не чувствам. И двете страни трябва да уважават избора на другия. Родителят може да поговори и посъветва, но не и да го прави така, че детето да няма право на избор. Това разграничава и отчуждава семейството.
Как се отразява отчуждението на вече порасналото дете?
Изграждат се модели на поведение и на подражание. Детето пораства и осъзнава грешките на неговите родители и се зарича, че никога няма да има подобно отношение към своите деца. Получава се така, че след години “порастналото дете” изпада в същото положение като родителите си. Хората правят каквото виждат. Неосъзнато човек става такъв, каквато е средата му от близки, роднини, приятели. И отново това води към ранната възраст, когато се изгражда връзката между родителя и детето.
Колко често семейства осъзнават отчуждението си и търсят специалист за помощ?
В моята практика тези случаи са с огромна успеваемост. Дори само с осъзнаването на проблема и желанието да бъде поправен, семействата са извървели половината път преди да ме потърсят за помощ. В такива ситуации апелирам да си спомнят за хубавото време, което са прекарвали един с друг. Семейните моменти трябва да се свързват с положителни емоции, приятни вечери, игри, развлечения, разговори и т.н.
На 22-ри април ГПЧЕ “Ромен Ролан” ще отбележи световния ден за борба срещу синдрома на родителското отчуждение. В знак на съпричастност учениците ще издухват сапунени мехурчета в големите междучасия на двете смени.
“Отчуждението е налично, когато детето и родителят изгубят емоционалната си връзка”, е мнението на психолога Минчо Николов. Той не крие, че в практиката си има подобни случаи, но признава, че дори само с осъзнаването на проблема и желанието да бъде поправен, семействата са изминали половината път преди да потърсят помощ от специалист.
Г-н Николов, кога и откъде тръгва отчуждението между дете и родител?
Проблемът се проявява в ранна възраст. Често възрастните смятат, че детето трябва да е облечено, нахранено, на топло и това му е достатъчно. Не е така – детето има нужда да играе, да общува, да изразява емоциите си. Това не се случва, защото родителите не обичат децата си, просто живеят живот, в който купуват, вместо да бъдат. Детското сърце е много чисто и далечно от това на възрастните. Отчуждението е налично, когато детето и родителят изгубят емоционалната си връзка.
Какво се случва с детето, когато вече е тийнейджър?
Тийнейджърът не вижда подкрепата в родителите си и спира да споделя и хубавото, и лошото. Децата в тази възраст развиват страх от критиката на родителя. Важно е да спомена, че там я има и другата крайност - да бъдеш абсолютен приятел на детето, вместо родител. Това крие огромни рискове. Хората казват, че е хубаво да бъдеш приятел с детето си. Хубаво е, но е хубаво и да се спазват някакви граници. Тийнеджърите са във възраст, в която е ключова фигурата на родителя. Не бива да бъдем нито прекалено строги и отдалечени, нито прекалено близки и изгубили авторитет. Трудно е да се намери златната среда, но ако поне се стремим към нея, гарантираме щастието на детето си.
Къде в общуването грешат родителите, отчуждени от децата си?
Трябва да уважаваме вкусовете и предпочитанията на децата, да приемаме какво харесват и какво не. Какво искат да правят и какво не. Много родители обичат да казват кое е вярно и грешно. Няма вярно и грешно. Има харесвам – не харесвам, усещам – не усещам, чувствам – не чувствам. И двете страни трябва да уважават избора на другия. Родителят може да поговори и посъветва, но не и да го прави така, че детето да няма право на избор. Това разграничава и отчуждава семейството.
Как се отразява отчуждението на вече порасналото дете?
Изграждат се модели на поведение и на подражание. Детето пораства и осъзнава грешките на неговите родители и се зарича, че никога няма да има подобно отношение към своите деца. Получава се така, че след години “порастналото дете” изпада в същото положение като родителите си. Хората правят каквото виждат. Неосъзнато човек става такъв, каквато е средата му от близки, роднини, приятели. И отново това води към ранната възраст, когато се изгражда връзката между родителя и детето.
Колко често семейства осъзнават отчуждението си и търсят специалист за помощ?
В моята практика тези случаи са с огромна успеваемост. Дори само с осъзнаването на проблема и желанието да бъде поправен, семействата са извървели половината път преди да ме потърсят за помощ. В такива ситуации апелирам да си спомнят за хубавото време, което са прекарвали един с друг. Семейните моменти трябва да се свързват с положителни емоции, приятни вечери, игри, развлечения, разговори и т.н.
На 22-ри април ГПЧЕ “Ромен Ролан” ще отбележи световния ден за борба срещу синдрома на родителското отчуждение. В знак на съпричастност учениците ще издухват сапунени мехурчета в големите междучасия на двете смени.
